Особените факти и аксиоми в тракийската ономастика (втора част)

http://www.otizvora.com/2016/06/7843



В първата част, разглеждаща статията „Към въпроса за трако-дако-балтийските езикови отношения“ на Кирил Влахов, посочих нищожна част от предразсъдъците и странните исторически разбирания в тази научна гилдия. Възниква въпросът: възможно ли е езиковедите да си свършат работата въпреки преждеописаните проблеми?
Теоретично би трябвало да е възможно, но какво показва практиката? На стр. 70 четем:

„За решаването на въпроси от тракийската проблематика от първостепенно значение е методът, който се прилага. При досегашните изследвания на трако-дако-мизийските езикови остатъци са били прилагани най-различни методи и комплекси от привържениците на една или друга езиковедска школа. Тук нямаме предвид отдавна изоставените от науката методи, базиращи се на така наречената „Kling-klangetymologie“ или „Volksetymologie“ или „Wurzeletymologie“.“

С първото изречение съм напълно съгласен — важен е методът. Безразлично към коя езиковедска школа принадлежим и дали изобщо сме привърженици на някоя от тях, ето един метод, който намирам за точен. Ако имаме мизийска дума Ctistae (ктисти), която подозрително звучи като латински опит за записване на българската дума „чисти“, може да потърсим някаква връзка между тях. Със сигурност ще е нещо повече от това, което предлагат досега лингвистите с тяхното „няма задоволително обяснение“. И понеже в цитата Влахов говори за „аматьорски етимологии“ и „народни етимологии“, които са ненаучни, нека видим дали има научни основания да твърдим, че ктисти = чисти:

„Посейдоний казва, че съгласно своята религия мизите се въздържат от ядене на всякакви животни, както и от [употреба на] кожите им; и също, че за храна употребяват мед и мляко и сирене, водейки мирен живот, като по тази причина са наричани както „богоязливи“, така и „капнобати“,¹ и има някои от тези траки, които живеят отделно от жени — тях ги наричат „ктисти“, а поради уважението, което получават, са отдадени на боговете и живеят в свобода и без страх.“

Както излиза от горното сведение на Страбон (VII.3.3.), в този случай „народната етимология“ има не само основание заради фонетичната близост, но връзката е и смислова. Тъй наречените „ктисти“ сред мизите-аскети могат да се нарекат „чисти“ на български език, тъй като думата има същото значение, описано от Страбон: „целомъдрени“, „целибати“. Ако някой лингвист твърди, че няма и не може да има връзка между „ктисти“ и „чисти“, ще трябва да даде по-сериозно обяснение от „не съм задоволен“.

Други примери от шепата засвидетелствани мизийски думи са личното име Черню и хидронимът Черна. В тази статия Вл. Георгиев (към когото Влахов проявява дълбок респект и брани името му от манипулациите на Дуриданов) бърза да се позове на Нидерле, че тези две имена от 1-ви век сл. Хр. може да са „първите славянски“ в тази област, само и само да не излезе, че мизийският език спада към славянската група. Значи, ако вярваме на тези езиковеди, дошъл един славянин от Балтийско море, за да остави личното си име, кръстил една балканска река със славянско име, след което доволен умрял (преди да остави потомство?). А неговите едноплеменници тръгнали по-стъпките му чак шест века по-късно, като търсили тленните останки на Черню чак до Пелопонес. Те също донесли топоними, само че вече няколко хиляди, оставили ги и на свой ред „изчезнали“ от тази област. Да, абсурдно е, но така излиза от „задоволителните“ обяснения на историците и някои лингвисти.
Друга мизийска дума (този път става дума за мизите в Мала Азия, а не за тези на север от Балкана) измъчва както Вл. Георгиев, така и апологетът му Влахов, който пише на стр. 100:

„Понеже braterais тълкува като άδελφοίς, т. е. като дат. мн. ч., то [Вл. Георгиев] подкрепя своя превод на тракийското *bratera = άδελφοίς със стбълг. братръ от ие. *bhratro-, а за окончанието се позовава на лит. -ais […] Следователно и за пишещия, и за четящия е ясно, че bratera- не е доказателство напр. за еднаквостта на миз. *bratera- със стбълг. братръ, а че двете думи (по-точно форми) са произлезли от индо-европейската дума *bhrater и че са много близки в своето по-нататъшно развитие.“

Обърнете внимание на сугестивния изказ в горния цитат. Ако на четящия му е ясно, добре за него. Ако му е ясно, но не е съгласен с написаното, Влахов би го обвинил, че не е съгласен, защото не му е ясно.

Ето какво му е ясно на четящия: имаме изумителна близост между (малоазийско-)мизийската „braterais“ и старобългарската „братръ“. Тази близост е отчетена от Вл. Георгиев и дори е използвана в аргументацията му, че думата по значение е идентична с гръцката άδελφοίς и новобългарската „брат“. Връзката между „braterais“ и „братръ“ е почти феноменална, ако имаме предвид, че езикът на мизите в Мала Азия през вековете е претърпял неизбежно отдалечаване от езика на мизите край Дунав. И все пак близостта е отчетена.
Влахов обаче ни занимава с въображаемата индоевропейска дума *bhratro-, като с нея обяснява връзката между мизийската и старобългарската. Този „научен метод“ някои хора, склонни към „народни етимологии“, го наричаме пращане за зелен хайвер. Явно Влахов е забравил какво е писал на друго място в статията си (стр. 66):

„Ако за два езика се установи, че те са близко сродни помежду си, то за тяхното по-раншно състояние би могло да се предположи, че са били два диалекта на един и същ език, развили се по-късно в два езика.“

Както се оказва, този принцип в науката се „забравя“, когато става дума за близостта на старобългарския език с езика на мизите. В цитата от стр. 70, с който започнах този текст, Влахов опитва да ни убеди, че не бил „привърженик на една или друга школа“, а изповядвал правилата на една „чиста наука“, свободна от пристрастия и неоснователни „народни етимологии“. А сега нека видим как продължава същият този цитат, като преминавам направо към следващото изречение:

„В най-общи черти трябва да се каже, че всеки метод е добър и приемлив само тогава, когато при прилагането му се получават резултати, имащи научна стойност.“

Ако се налага, прочетете няколко пъти мисълта на този учен, защото нейната важност не може и не трябва да се подценява!

Влахов в прав текст ни осведомява, че ръководещият принцип в неговата „наука“ е да се тръгва направо от желаните резултати, а не от фактите и методите! И след като сме си избрали резултатите, подбираме необходимите факти и методи, за да изведем от тях предварително избрания резултат. Някои от нас наричат наричат това стъкмистика.
Но дори това за стъкмистиката бледнее пред откровението на Влахов на следващата стр. 71, където попадаме на поредна чудовищна мисъл:

„И не на последно място при езиковедската обработка следва да стои логиката. При това не формалната логика, която в някои случаи довежда до абсурдни изводи и заключения, а онази марксистка логика, на която не противоречат засвидетелствуваните езикови факти или факти от други дисциплини, а така също и обективната действителност.“

Казано иначе, логиката на марксиста не е обикновена човешка логика. Логиката на марксиста е такава, че в никакъв случай не трябва да влиза в противоречие с марксически „факти“ от други дисциплини и с марксическата „обективна“ действителност. Кое е факт и кое не е… кое е обективно и кое не е… това се определя от болшевиките в науката, вкл. в езикознанието.



За да не звучи абстрактно, ще дам пример. Ако марксическите „факти“ говорят, че славяните или българите се появяват на Балканите след VI-VII век, не може и не трябва да съществуват никакви лингвистични данни, че в Дакия, Мизия и Тракия е говорен език, който бихме определили като славянски. Не и преди VI-VII век! Всичко, което загатва нещо против тази марксическа „обективна“ действителност, автоматично получава етикет „народна етимология“ и „резултат от ненаучен метод“. Съответно — думите на Влахов трябва да се разбират така: „Ако сте езиковед и искате да правите кариера, по-добре внимавайте какво мислите и още повече внимавайте какви методи използвате, като най-много внимавате до какви изводи стигате. Защото, ако противоречите на марксическото учение, край на плановете ви за научна кариера!“

Влахов е пропуснал да даде назидателен пример, но ние ще запълним пропуска. През миналия век особено показателна е съдбата на руския лингвист Николай Яковлевич Марр, който по обясними причини не се съобразява с „реконструирания“ индо-европейски език и обнародва собствен възглед за произхода на т. нар. от него „яфетически езици“, връзката между тях и взаимодействието им. Няма да взема отношение относно основанията на тази теория, а само ще наблегна на факта, че тя изобличава небивалиците и стъкмистиките на ортодоксалните езиковеди.

И понеже в марксическата наука не се работи с „формална логика“ и „формални методи“, а с тези на болшевиките, с въпроса за „антимарксическата ерес“ на Марр изведнъж решава да се занимае не друг, а самият „баща на познанието“ Йосиф Сталин! Диктаторът публикува една брошура по тази тема, която е издадена в 1-милионен тираж в Русия и България, като така дава „правилният марксически тон“ в науката и се разправя с „антимарксическата ерес“² на Марр. Когато четем брошурата на Сталин и тази на Влахов, лесно можем да открием идеологическите паралели. А след това още по-лесно можем да разберем и цитата на стр. 67, където Влахов пише:

„Не ще се спираме на отдавна отхвърлени от науката схващания, че траките са предци на славяните и тракийският език е предшественик на българския, изградени въз основа на факта, че у Прокопий са засвидетелствани местни имена в тракийския ареал, някои от които са от славянски произход.“

Жалко, че марксическата мисъл не е пожелала да отдели повече от едно изречение на тази „ерес“. Както ще видим в следващия цитат, основанията за това схващане не се основават само на имената, засвидетелствани от Прокопий, което е било добре известно и на Влахов. Освен това авторът на горецитираното изречение не е благоволил да ни разясни „обективната“ действителност — как се получава така, че въпросните имена от славянски произход се отнасят за селища и укрепления, построени от лица с тракийски произход.

Бързането на Влахов е лесно обяснимо, ако допуснем, че не е искал да навлиза в „забранена територия“, като ни поясни защо император Юстиниан, който е със засвидетелстван тракийски произход, и хората му биха избрали „славянски имена“ за съоръжения срещу варварите от севера. Значи, от една страна, когато разглеждаме славянския произход на цар Управда-Юстиниан, това било „ненаучно“ и не отговаряло на „обективната“ действителност, защото славяните били дошли на Балканите след смъртта на Юстиниан — уж в края на VI или началото на VII век. Но, от друга страна, когато търсим повече от марксически допустимите трако-славянски успоредици, можем да си обясняваме славянските имена в Тракия и Мизия с вече присъстващи славяни — не само по времето на Юстиниан и Прокопий, но още от I век сл. Хр., какъвто е случаят с имената Черню и Черна.

На такива шикалкавения им се казва „фурнаджийска лопата“. Наистина е по-добре да не се спираме на „отдавна отхвърлените от науката схващания“, защото ще се наложи да отчетем, че науката твърдо е избрала да проявява марксическо-шизофреничната си същност. (Не само по времето, когато Влахов е писал статията си, а до ден днешен.)
И за финал още два цитата с кратки коментари. По-напред един от 62 стр.:

„Не вдъхва доверие и възгледът му [на Дечев] за близостта на тракийски с ирански, германски, балто-славянски и гръцки език. Следователно мястото на тракийския език в системата на индоевропейските езици все още не е установено.“

А на стр. 63 (следващата) четем:

„В тракийския език обаче и по-точно в тракийските езикови остатъци, дошли до наши дни, има и следи на други езици, които досега са били приемани като тракийски (общ термин). Така напр. в тракийската ономастика се разкриват освен гръцки и латински имена и форми (понятни за изследователя защо) още и ирански, келтски и славянски елементи.“

Някой разбира ли какво ни обяснява Влахов? В първия цитат ни казва, че „не му вдъхвала доверие“ връзката на тракийския език с ирански, германски, балтийски, славянски и гръцки. А във втория цитат ни казва, че му се „разкривали“ елементи от ирански, келтски, гръцки, латински и славянски. Ако правилно го разбирам, собствените му „разкрития“ са от такова естество, че „не вдъхват доверие“.

„Този въпрос ще може да се реши задоволително, след като се реши и въпросът за същността на самия език, който е все още предмет на изследвания.“

Нищо няма да се реши задоволително, докато четем (пост-)марксически писания на такива, като другаря Влахов и днешните му продължители, които обслужват предварително зададени резултати с редица твърде „гъвкави методи“.

Иван Стаменов

юни 2016 г.

---

Бележки:

1. Употребяващи дима от коноп за въвеждане в трансоподобно състояние. Такива „капнобати“ са засвидетелствени и сред аскетите сред скитите — бел. И. С. [∧]
2. Повече по този въпрос в: Асен Чилингиров, Размисли за българския език, Херон Прес 2014. [∧]

Особените факти и аксиоми в тракийската ономастика (първа част)

http://www.otizvora.com/2016/06/7840

Може ли чрез използването на погрешна фактология и съмнителни методи да се стигне до верни изводи

В тази статия ще коментирам извадки от студията „Към въпроса за трако-дако-балтийските езикови отношения“ на лингвиста Кирил Влахов, публикувана през 1971 г. в „Годишник на Софийския университет“, том LXIV, 1. Размишленията на автора са интересни по отношение на фактите и работните методи.

Основата тема, по която е работил Влахов, представлява критика към методите и съответните доказано неверни и/или спорни изводи на колегата му Иван Дуриданов, смятан за продължител на езиковеда Владимир Георгиев. Влахов показва как Дуриданов манипулативно „цитира“ откритията и размишленията на Георгиев, като не взима предвид многобройни фактори и данни, поставящи под съмнение възгледа, че тракийският и/или фригийският език всъщност не е толкова близък с балтийските езици, колкото последователите на Дуриданов са склонни да вярват. Тази тема обаче не е интересна за мен, понеже спорът между тези учени до голяма степен се води на базата на аксиоми, които поначало не приемам, а затова не приемам и изводите им:

1. Лингвистите в областта на тракийската ономастика се предоверяват на думи и глоси, записани през фонетично ограничени език и писменост. И като че ли забравят, че (ако не броим единични изключения) записването на думите е извършвано от гръцки или други чуждоезични автори; съответно е спорно дали думите са предадени точно. А това, че тези думи рядко са предавани точно или поне не винаги е ясно коя е била вярната форма, може да се онагледи от примерите с личните имена: Olorus /Oroles и Zalmoxis/Zamolxis, които ми хрумват на prima vista. Но това са само две от десетките (ако не и стотици) такива случаи.
Излишно или не, ще отбележа, че етимологията (и съответното свързване с даден език) не може да е едно и също при „Олор“ или „Орол“, нито при „Замолкс“ и „Залмокс“. А когато добавим и факта, че във втория случай буквите „З“ и „кс“ (лат. Х) могат да съответстват на „варварски“ звуци, които са били изопачено предадени, понеже са несвойствени както на гръцкия, така и на латинския, само твърде самомнителен езиковед може да твърди с категоричност, че „знае“ точно как е звучала дадена дума и респективно е в състояние да посочи нейната вярна етимология.

2. И тримата споменати учени — Вл. Георгиев, И. Дуриданов и К. Влахов — правят етимологиите си според великолепните си познания по индо-европейски (ИЕ) език. Меко казано, скептичен съм към „средно-аритметичните“, т. е. умъртвени опити за „реконструиране“ на този език, ако изобщо допускаме, че такъв език е съществувал във вида, в който си го представят ортодоксалните лингвисти. Понеже не признавам такъв сух математически подход в работата с нещо живо, какво е всеки език, имам силни съмнения към предлаганите „индо-европейски думи“ и съответните етимологии и теории за близостите или отдалеченостите на т. нар. ИЕ езици. Същото, впрочем, се отнася и до други „реконструирани“ и писмено незасвидетелствани езици, каквито са както ИЕ-ия „праславянски“, но и да речем — „пратюркския“.

Извадките от статията на Влахов, които ще предложа на вниманието ви, засягат методите и мирогледа на самия автор. До голяма степен те са представителни за странните качества на самата лингвистика и особено на тракийската ономастика. За да не възникнат подозрения, че съм вадил цитатите от контекст, от този линк можете да изтеглите целия текст.

„Тракия е получила името си и го е запазила до наши дни по едно племе, въпреки че в този ареал са живеели и други, и то многолюдни и силни племена, които не са се наричали траки, а напр. беси, одризи.“

От този цитат читателят остава с впечатление, че някои траки (макар и не всички) са се самонаричали траки. И по тяхното собствено име била наречена една област в днешна България (и части от днешни Гърция и Турция). Авторът не предлага доказателства, че самите траки са се самоназовавали по този начин, въпреки че призовава колегите си да не изпускат от погледа си такива и други подробности.

Без да претендирам, че съм запознат с цялата антична литература, специално съм търсил сведения, които да заявяват категорично или да загатват, че траки е самоназвание на (част от) местното балканско население. За жалост, Влахов не е подкрепил твърдението си с библиографска препратка, така че се налага да приемем „факта“ му само като негово лично мнение и предразсъдък. А моето мнение е, че твърдението не отговаря на истината и влиза в противоречие с не особено изчерпателния, но все пак наличен изворен материал.

Някои хронисти извеждат прозвището траки от името на легендарния им родоначалник — Тир(ас), потомък на Яфет. Дори да приемем тази теория за вярна, от което би следвало, че траки е епоним, от това не следва автоматично, че този епоним е използван от самите траки. Други древногръцки автори са смятали, че името на Тракия идва от още по-забележителна личност — самодивата Траке. Ако приемем това за вярно, трудно можем да си представим, че тази жена, която не е била царица или друг тип племенен водач, е станала епоним, използван от сънародниците ѝ.

Това са само два примера — има и други сведения (или теории) за произхода на името Тракия, което от един момент нататък замества още по-древното Ария, — но остава въпросът: дали самоназванието на траките е дало името на областта, или обратното: според името на областта нейните жители са били наричани с несвойственото за самите тях прозвище траки.
А това, че траки е прозвище, дадено от чуждоезични народи, се подразбира от повечето извори, независимо от епохата. Защото с думата траки са определяни и обитателите на области, отдалечени на стотици километри от Тракия (областта между Балкана и Бяло море). За траки са били смятани и обитателите на дунавските области — мизите, даките и гетите, въпреки че някои лингвисти разглеждат езика им като различен от тракийския. През 4-5 век сл. Хр. латинският автор Вибий Секвестер ни говори за „траки“ на хиляди километри от Тракия. Той твърди, че по неговото време хипербореите (скитите, отдалечени най на север от Черно море) са „най-чистите траки“ (букв: qui et ipsi sunt Thraces).
Но какво може да е означавало това прозвище? Ето един особено показателен примерен цитат от Григорий Богослов срещу Юлиан:

А също — откъде ти е способността да учиш и да бъдеш научен, и да служиш на боговете, не от траките ли? И нека името [им] те убеди.

Не ми е известно някой езиковед (или историк) да е разсъждавал върху това сведение, което недвусмислено ни казва, че прозвището траки е било дадено за онези, които са били толкова изкусни в славенето на боговете, че уменията им са оказали влияние и върху съседни народи. Какво е било собственото тракийско име, означаващо (про)славяне на боговете, ще оставим като отворен въпрос. Но със сигурност император Юлиан, към когото са отправени тези думи, е знаел самоназванието на хората, от които е произлизал самият той.

Всичко казано дотук, се отнася и за „бесите“ и „одризите“, споменати от Влахов. Не ми стана ясно откъде се е взела формата „одриЗи“, но само отбелязвам озадачеността си, без да имам желание да се отклонявам в размисли по този въпрос. Що се отнася до бесите, също нямаме данни, че самите беси са се наричали по този начин. За сметка на това, имаме много интересно сведение от Страбон, писал на латински език, че такова прозвище (!) е било дадено на бесите от съседните „разбойнически племена“, тъй като бесите са били определяни като диви (бесни, бесове) дори от разбойниците. И по този въпрос не съм попадал на каквито и да било размисли от езиковеди и историци, което си обяснявам с тъжната констатация, че до неотдавна Страбон беше (и още е) непознат за много български учени, въпреки че в неговите съчинения се дават изключително важни факти за етническите, езиковите и културните особености на предците ни.

„Дакия е назована по името на племето даки, познато едва от втория в. пр. н. е., за което се предполага, че в по-раншната епоха е носило друго название — дави. Нея са обитавали и други племена със собствени имена, но всички те впоследствие се обозначават с името даки.“

За мен е очевидно, че тук Влахов „цитира“ част от книга VII на Страбон, където обаче четем нещо по-различно:

„Но има и друго разделение на тази страна [Дакия], което е станало в по-стари времена, тъй като някои от хората са наречени даки, докато други са наречени гети — гетите са тези, които са към Понта (Черно море) на изток, а даките са, които са в противоположната посока към Германия и изворите на Истер (Дунав). Даките, мисля [струва ми се], в по-ранни времена са наричани Daï, оттам и робските имена Geta and Daüs, които преобладават сред хората от Атика (и т.н.)“¹

От сведението на Страбон излиза, че даките са били наричани така (от други народи), а не, че това е било собственото им етническо определение. Важи както за по-новото прозвище даки, така и за по-старото Daï. Защо един езиковед не забелязва такива подробности, които променят смисъла, ще си остане загадка за мен.

„Мизия пък е била наречена така по племето мизи, което населявало земята на запад от гетите, като една част от него се е преселила твърде рано в Мала Азия. По-късно под мизи се разбирали различните народностни елементи и племена на север от Балкана, т. е. в днешна Северна България и в част от Североизточна Югославия.“

Всичко, на което възразих по-горе за имената Тракия и траки, важи и за размислите на Влахов относно Мизия и мизи. Мимоходом ще спомена, че стари автори извеждат името на Мизия (Мисиния) от това на Мосох, друг потомък на Яфет. Тук ще доразвия критиката си към необоснованото и прибързано заключение (което се приема за аксиома), че траки, мизи и т. н. са самоназвания.

Дори да се намери писмен паметник, в който някой човек, произлизащ от тези области, се самоопределя като тракиец или мизиец, от това не следва автоматично, че тези думи са били свойствени за неговия роден език. Важен е контекстът и предназначението на документа. Както в наши дни един суоми би написал на по-разпространените световни езици, че е финландец (едно чуждо име за неговия роден език), или пък елин — че е грък (също чуждо име за родния му език), така грамотният представител на местното балканско население би се обозначил като трак или мизиец, просто защото тези имена са били по-популярни, част от писмената традиция, и по-разбираеми за всякакви читатели.

Типичен пример е Юлиан Отстъпник, който на едно място в писания на гръцки „Враг на брадите“ („Мизопогон“) се самоопределя като мизиец:

„И ако те [гърците атиняни] все още пазят в душите си качествата на техните древни добродетели, естествено е, че същото трябва да е истина и за сирийците, и за арабите и келтите, и за траките и пеонците,² и за онези, които живеят между траките и пеонците, имам предвид мизите по самите брегове на Дунава, от които произлиза моето собствено семейство — един като цяло груб народ, неприветлив, без обаяние и придържащ се непреклонно към убежденията си; всички тези качества са свидетелства за ужасното им твърдоглавие.“

Този, който чете повърхностно тези редове, може да скочи на погрешното заключение, че мизиецът Юлиан прави разлика между траки, мизи и пеони. Но малко по-нататък в същата своя творба Юлиан се самоопределя като трак:

„Понеже мислех, че сте синове на гърците, а самият аз, въпреки че семейството ми е тракийско, по обноски съм грък, предполагах, че ще се отнасяме един към друг с възможно най-голяма обич.“

Очевидно е, че Юлиан просто следва гръцката писмена традиция в наименованията на областите и народите, като от това не следва, че самите народи от тези области на своя език са се наричали с гръцките имена.

От цитата на Влахов не става ясно кога „по-късно“ с името мизи са наричани „различни народностни елементи и племена на север от Балкана“. Не става ясно и каква е разликата между „народностни елементи“ и „племена“. Съвсем не става ясно с какво по-късните мизи са били различни спрямо първоначалните мизи. Естествено, на някой, който има представа от научните аксиоми, няма да му е трудно да се досети, че тук Влахов говори за славяните или българите, отъждествявани безброй пъти с мизите, но „различието“ им е нещо, което ще възприемем като негово частно мнение, а не като факт.

„Тези по-главни факти ни заставят да си служим условно с термините, които се употребяват в „тракологията“:³ тракийски, дако-мизийски. Тяхното абсолютизиране и осъвременяване, както и позоваването на тях като на доказателство за едно или друго твърдение при езикови разработки и изводи, по начало няма научна стойност.“

Не разбрах, за какви „по-главни факти“ говори авторът. Всъщност в цитатите от статията му дотук не срещнах факти, а само лични интерпретации на историческата етническа и езикова действителност, които в най-добрия случай могат да се окачествят като зле аргументирани лични мнения. Повечето от тях влизат в противоречие с източниците, на които се основават. Самото разделение на „тракийски“ и „дако-мизийски“ език не се потвърждава от историческите хроники. Щяхме да сме задължени на Влахов, ако беше посочил антично сведение, в което да се казва директно или да се загатва, че „различните народностни групи“, определяни с общото прозвище траки, са имали „различни езици“.

Нещо такова е направено в статията с преразказването на един извор, от който категорично се установява, че гърците и траките (под водачеството на царя им Севт) са говорели на много различни езици, заради което се е налагало да използват преводачи.⁴ Но дали има такива извори, свидетелстващи, че различните тракийски племена са имали различни езици? Сещам се само за извори, които ни казват обратното — езикът е бил еднакъв или толкова сходен, че никъде не се загатва за преводачи, а в някои от тях се казва, че различни траки са общували насаме.

Относно второто изречение, засягащо темата кое има и кое няма „научна стойност“, оставям отворен въпроса, що за „научна стойност“ имат каквито и да било лични мнения, основаващи се на такива, като досега разгледаните „факти“?

„Етно-лингвистичната действителност в ареала на източната част на Балканския полуостров през всички исторически епохи и периоди е била твърде комплицирана. Ето защо е наистина необходимо при всички и всякакви езиковедски изследвания на явления, отнасящи се към този ареал, да не се забравя тази сложност.“

На мен тези изречения ми звучат твърде абстрактни. Всеки може да разбира каквото си иска в тях. Липсват конкретни примери за „комплицираната етно-лингвистична действителност“? А дали представата за „тази сложност“ не се дължи на криви разбирания именно от езиковедите и историците за етно-лингвистичната действителност в този ареал?
Все пак на друго място Влахов дава един конкретен пример:

„Ще приведем автентично доказателство за голямото разнообразие от езици, говорени в този ареал, даже в началото на нашата ера. В една своя студия, излязла в последно време, Р. Гандева показва, че в областта на град Томи (дн. Кюстенджа) например са били налице пет различни етнически групи, които по онова време са водили заседнал живот: гети, скити, сармати, гърци, отчасти и римляни. Първите три етнически групи са имали свой собствен език, а помежду си, за да се разбират (отнася се до „варварите“), са употребявали т. нар. от Овидий socia lingua.“

Първото, което разбираме, е, че „автентичното доказателство за голямото разнообразие от езици“, всъщност е от една студия на Гандева, „излязла в последно време“. Оказва се, че някои езиковеди са склонни да разглеждат собствените си интерпретации като „автентичен“ изворен материал, което — ще ми простите забележката — е едновременно забавно и тъжно. Не се разбира, защо Влахов се е ориентирал за „етно-лингвистичната действителност“ в древен Томи (Констанца) от статията на Гандева, а не го е направил направо от първоизвора — Овидий?⁵ А тъй като се запознах с Овидий (на други езици, понеже този автор не е интересен за българската историография, въпреки че се занимава именно с предците ни), изводите ми са различни:

Действително Овидий говори за socia lingua, използвана от гетите и сарматите в този град, което предполага, че езиците на тези народи са били различни. Доколко са били различни, можем само да предполагаме. Но едва ли са били чак толкова различни, ако имаме предвид историческите сведения за произхода на сарматите — клон на скитите, които се обособили от останалите скити, след като се смесили с т. нар. амазонки. Различни антични автори посочват, че заради това смесване сарматите говорели на „развален скитски“.

Детайл от картината на Йохан Хайнрих Шьонфелд: „Скити на гроба на Овидий“ (1640)

Доколкото Овидий говори за „скити“, това не е в контекста на отделен „трети варварски“ народ, а тази дума е прозвище, което той използва основно за гетите, но и за приятелите им сред сарматите, които в общи линии го карали да трепери, когато ги среща из цял Томи и околностите му. Изобщо, римският автор в някои свои съчинения описва физическия облик, облеклото, културните особености и взаимоотношенията на тези две (а не три) етнически групи.

Много исторически и лингвистични неясноти щяха да се разсеят, ако беше запазена поемата на Овидий, написана на гетски език. От кореспонденцията му с Кар може да се съди, че той я е изпратил на приятелите си в Рим, защото в едно запазено писмо ги предупреждава да не се чудят, ако стиховете (римите) са „грешни“ – тоест не следват правилата на латинския език. Случайно или по-скоро не, точно този труд на Овидий не е оцелял до наши дни…

А какво да кажем за другите езици от „голямото разнообразие“, говорено по западните брегове на Черно море? Това, че е в тези градове, за разлика от вътрешността на тракийските земи, е имало компактни гръцки колонисти, е известен факт. Както и че гръцки поселения е имало и в други крайбрежни области на това море — на север (в Крим) и даже на изток (към Кавказ).

Дотук станаха три езика — гетски, сарматски и гръцки.

Що се отнася до разпространението на латинския език в Томи по онова време, именно от изгнаника Овидий научаваме колко самотен се е чувствал в тази област. На латински е кореспондирал само с приятелите си в Рим (ако не броим и няколко разменени писма на този език с цар Котис от Тракия). Да се твърди, че в Томи латинският е бил част от „етно-лингвистичната действителност в този ареал“, е същото като да се твърди, че английският език е част от етно-лингвистичната действителност в днешна България, само защото тук живеят няколко британски „изгнаници“ и английският е официалният език в международната кореспонденция и нещо като socia lingua при общуването с чуждоземци.
Нека читателят прецени дали можем да добавим латинския към горните три езика, говорени в Томи. Според мен няма такова основание, а още по-малко за „петте езика“ на Гандева.
Мнението на Влахов, че тези етно-лингвистични групи „по онова време са водили заседнал живот“ заслужава особено внимание. За „уседналост“ на римляни в Томи не може да става и дума, тъй като дори едно от самотните изключения — Овидий — прави всичко възможно да отмени наказанието си и да се завърне в родината си. Ясно е още, че гърците също са се „заседявали“ на местата, където повече или по-малко са ги толерирали по стопански и други причини. Остават само гетите и сарматите, за които може би Влахов намеква, че в по-ранно време не са били „заседнали“ в Томи, а са били нещо като чергари? Дано не съм го разбрал правилно…
Но ако правилно разбирам недомлъвките и намека на автора, се оказва, че е незапознат с историята на „този ареал“. Град Томи е основан от масагетската царица Томири във времената преди писаната история, понеже това събитие е отразено от Херодот – бащата на историята, като случило се в още по-древни времена. Както се досещате, самото име на града е това на масагетската владетелка и завоевателка. А кои са масагетите? — Едни от античните автори ги посочват като сродни с гетите, докато други ги разглеждат като клон на сарматите. С други думи, още от самото си създаване Томи е бил гетски и/или сарматски град, което ни кара изумено да повдигаме вежди и въпроси относно изявлението на Влахов…
Но няма да се разсейваме със странични въпроси. И без това материалът стана дълъг, а не сме преполовили важните моменти от статията на този езиковед. Най-интересните моменти от нея всъщност предстоят. От тях ще се разбере не само историческата подготовка на лингвистите, занимаващи се с тракийска ономастика, но и причината да отричат едно или да приемат друго по „марксически“ и други идеологически причини.

Към втора част »

---

Бележки:

1. Strabo, VII.3.12 [∧]
2. Тук под пеонци се разбират обитателите на Панония — бел. И. С. [∧]
3. Кавичките на думата „тракология“ са от Влахов. [∧]
4. Цитат: „Съществува изрично сведение, която ясно и недвусмислено сочи, тракийският и гръцкият език са два съвършено различни езика. Така Ксенофонт в книга 7 на своя „Анабазис“, разказвайки за посещението на гръцките военачалници и отряд гърци при тракийския владетел Севт, съобщава, че те се разбирали с траките посредством преводачи. А това сведение на писатели датира от к рая на V в. пр. н. е.“ [∧]
5. От следния цитат също се подразбира, че не е бил лично запознат с писаното от Овидий: „В началото на нашата ера от свидетелството на Овидий, един поет с изключително развит езиков усет, който е пребивавал в земята на гетите, т. е. по лични впечатления дава сведения за тях, е явно, че гетите са говорели не гръцки (това важи и за другите етнически групи) или диалект подобен на гръцки, а съвършено друг език. Овидий според собствените му твърдения е научил даже гетски език, на който е писал и поема.“ [∧]